За шестнадесети пореден път на 7 и 8 юли път в местността „Карандила” над Сливен

се състоя традиционния национален събор на каракачаните в България.

Съборът се организира от Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България.

Каракачанският събор по традиция се провежда край Сливен в първата събота и неделя на юли. Тази година тържествата започнаха със спортен празник в събота – 7 юли, на стадиона на сливенското село Самуилово, където се състоя турнир по футбол на малки вратички. Вечерта гости и домакини се събраха на традиционното каракачанско веселие – гленди.

Всички, които се качиха на Карандила, бяха посрещнати от изградените традиционни колиби на етноса. Гостите от град Комотини представиха обичая „калогеня”, а тези от град Александруполис - сватбен обичай.

Танцови състави от България и Гърция показаха традиционни каракачански песни, танци, обичаи. Фестивалът започна с водосвет, отслужен от Негово Високо Преосвещенство Сливенският Митрополит Иоаникий.

---

Около 25 хиляди каракачани живеят в България, между 6 и 7 хиляди от тях - в Сливенска област. 20 са културно- просветни дружества в страната.

---

---

 

Каракачаните (гр. σαρακατσ?νος - саракацанос) са гръцко-говорящи номадски овчари, основно живеещи в планините Пинд, Гърция и Източна Стара планина, България. Каракачаните имат предимно гръцко национално съзнание. Част от живеещите в България се смятат за българи.

В Османската империя каракачаните са били относително независим народ и са преживявали с търговия с месо (агнешко и овнешко) и вълна. Каракачаните обикновено са прекарвали летните месеци в Родопите, в днешна България, и са се връщали на юг в Гърция за зимата. Миграцията започвала по Гергьовден, а обратната миграция - на Димитровден. След 1947 година, на определена група каракачани не е било разрешено да напускат България и да влизат в Гърция. Те впоследствие се установяват в България и в частност са българизирани. Компактни маси каракачани живеят в градовете и селата по южните склонове на Стара планина - най-вече в Карнобат, Сливен, Карлово, Сопот и др.

Каракачаните говорят архаичен диалект на гръцки и са източно-православни християни. Етимологично, името им вероятно идва от турската дума karakaçan/k?rkaçan, означаваща 'този който напуска към необработените земи' или вероятно от арумънската дума sarac-tsani, означаваща 'бедняк'. Етническият произход на каракачаните все още е неясен - смята се, че те са по чудо оцелели дорийци, макар езикът им да възхожда към елинистическото койне или просто елинизирани власи. Много от техните носии, песни, традиции и фолклор са станали съставна част от цялостното гръцко културно наследство.

Каракачаните са населявали Балканите от хилядолетия. В една от най-разпространените и актуални в момента научни теории се развива тезата, че първоначално те са живели в областта Пинтос на Средна Гарция и по-точно - в планинския масив Аграфа, в региона на гр. Янина. По време на турското робство каракачаните оказват съпротива на поробителите, поради което Али паша (от Янина) ги подлага на масово клане. Тази е причината в началото на ХIХ век те да напуснат земите си и да преминат към полуномадски начин на живот.

Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и Северна Гърция до България, днешна Република Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия.

Самото название "каракачан" също говори за историята на тези прокуденици. Съставено е от двете турски думи "кара" - черен, и "качан" - беглец.

За историята на "черните бегълци" има и друга версия. Те били последните защитници на Константинопол, които са го напуснали през 1453 г. и той паднал под турско робство. Тогава старейшините на каракачаните решават да се изразява дълбока скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце.

Най-твърдо наложилата се теория около каракачаните и тяхното появяване в земите на днешна България е, че още около ХVI в. от подножието на планината Епир, на север към България започва глобално придвижване на пастири, определяни като "каракачани". От ранна пролет до късна есен те обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да се установяват в българските земи и да стават част от местното население.

Интересен е фактът, че фамилните имена на каракачаните се срещат навсякъде, където живеят представители на този етнос, което е поредно доказателство за единния им корен.

Една от слабостите на историческата фактология е, че тя може да се тълкува доста свободно и дори да се манипулира съвсем съзнателно. При извършване на антропологически измервания картината се очертава в доста по-различна светлина. Изследванията са научно мотивирани и доказуеми. Известният гръцки антрополог Арис Пулянос, въз основа на изследванията на метрични, морфологични и биологични белези, а така също анализи на кръвта, на определящи се като каракачани хора от територията на Гърция и България, недвусмислено доказва че те са с общ произход не само исторически, етнографски и лингвистично, но и антропологично. Изследването на Пулянос е разширено и в последствие се предлага още едно интересно и научно мотивирано твърдение: каракачаните обитават целия Балкански полуостров и са най-древният народ на Европа. В подкрепа е добавен и фактът, че някои от елементите на сватбата при каракачаните се срещат още в произведенията на Омир и Еврипид. В песните на Омир са открити над 500 думи, които и днес се използват в каракачанския език.

2007-07-09